За „меренето“ на архитектурния труд – финалът?

Преди година решихме да участваме в международния конкурс за нов градски център на Велико Търново. Макар резултатите с премираните проекти да бяха оповестени още в края на юли, пълният доклад на журито излезе наяве едва в средата на октомври. Така разбрахме, че нашето предложение изобщо не е оценявано от журито (заедно с още 36 предложения или близо 60% от всички, явили се на конкурса). Дадохме си сметка, че тази необичайна постъпка на журито създава реален риск за имиджа на архитектурните конкурси у нас въобще. Решихме да обжалваме. Комисията за защита на конкуренцията остави без уважение нашата жалба, а в началото на април Върховният административен съд окончателно потвърди това решение.

Вместо да философстваме, предпочетохме да споделим накратко.

Защо обжалвахме? Защото вярвахме, че архитектурните конкурси са не само важни, но и специфични (уточнение заради Закона за обществените поръчки). Защото вярвахме, че именно архитектурните конкурси са възможност за различно и дори неочаквано решение на даден архитектурен или градоустройствен проблем. И защото сме твърдо убедени, че всеки участник заслужава трудът му да бъде оценен от журито по “архитектурните” (а не по “техническите”) критерии.   

Какво загубихме? Едно дело и (засега поне) вярата в добрите архитектурни конкурси в България.  

Какво спечелихме? Приятели, познания и неизбежните лични изводи (в различни посоки и аспекти).

Какво приемаме? Че живеем във време и на място, в които архитектурата не се приема за градивен творчески процес, а просто за обществена поръчка.

Какво (все още) не искаме да приемем? Че трябва да започнем да мислим по този начин.

Какво научихме? Да не се ядосваме.  

Какво разбрахме? Че освен работата, много е важен късметът – ако ти изневери, може проектът ти да попадне при жури, което да реши да не оцени 60% от постъпилите проекти (доводи очевидно винаги ще се намерят).

Какво не разбрахме? Защо на пръв поглед широко скроено жури от архитекти сведе няколкомесечен труд на толкова много свои колеги архитекти (на практика по два проекта – градоустройствен и архитектурен) до неналичие на една или друга схема? Както и защо в медиите се твърди, че всички проекти са оценени, докато докладът на журито, подписан от всичките му членове, ясно показва, че 37 от 62 проекта всъщност не са допуснати до оценяване?

Това упражнение ни доказа, че Законът за обществените поръчки наистина приравнява архитектурните конкурси на събирането на оферти за изпълнение на поръчка. Разбира се, ако обществената поръчка е за доставка на портокали, а офертата на кандидата предлага шивашки услуги, последният ще бъде дисквалифициран. Но архитектурните проекти не са оферти. Заданието не може да обхване всички възможни идеи – именно затова се правят конкурси. Ако обратното е вярно, тогава няма смисъл да се събират идеи – написването на задание е достатъчно. Няма смисъл да се прахосва трудът на десетки и стотици архитекти.

Приветстваме усилията на Камарата на архитектите в България да се правят повече конкурси. Но ако постоянно те грози опасност предложението ти да бъде дисквалифицирано заради едно паркомясто по-малко или неподходящо застрояване за вторичен градски център (виж решението на журито за дисквалифициране на един участник в конкурса във Велико Търново), ние няма да си губим времето и емоциите в архитектурни конкурси в България.

Очаквайте скоро и нашия проект за новия градски център на Велико Търново и за сградата на експозиционния център.